Ти казваш, че си обичала. Мила моя, нима наистина е точно така?

Тези дни често чувам, че трябва просто да продължа напред. Все пак годеж и бебе са достатъчен повод за това, нали? И трябва да бъда добра и да му пожелая всичко най-хубаво. А в същото време чувствам, че ако можеше да пиша музика, половин свят щеше да подсмърча с мен сега. И цинизмът ме залива в най-грозната му форма. Не защото той е пордължил напред, а защото обеща един живот на мен, а го даде на друга.

Обичам го, когато всичко е приключило, когато него отдавна го няма..безумие. Стоя на купчина останки, събирам подаръците му и ги хвърлям в кофата. Трия снимиките ни, не искам нищо да ми напомня, че е жив. И това разбива сърцето ми още повече. Усещах го, когато вече си беше тръгнал. А сега стоя и се чудя дали някога въобще е идвал.

Хиляди пъти стоях над телефона и пращах с мисли съобщения. А всъщност нищо никога не пратих. За да не наруша тяхното щастие. Защото няма какво повече да кажа. Обичала съм го. Сега го знам. Като в онези филми, в които влизаш в къща, а всичко е покрито с бели чаршафи. Някога и в твоето сърце е живял някой, ти си го покрила със същите тези бели покривала и си заключила вратата след себе си. За да може, когато се върне, да ги повдигне и да се сети за бялата ти снага, до прозореца. Когато го гледаше с цялото обожание на света и не смееше да премигнеш, за да не изчезне.

Пазех шоколада, от първият път, когато го взех с колата от тях. Тайничко пазех вече развалени бонбони от букета, който ми подари. Спомнях си първата целувка, тайно в другата стая- без никой да ни види. А после хванати за ръка, напред, за да ни види целият свят.

И да, хората обичат десетки пъти. Но не както тогава, когато ГО виждаш за първи път и света изчева, земята е там, но краката ти не. Когато го попиташ как се казва и не те интересува какво ще отговори. Понякога сърцето ти просто знае.

И има ли срок любовта? Дали си тръгва с полседното "сбогом" и кой те предупреждава за него?

Научих се, че не мога да обичам по малко. Когато обичам, то е завинаги. Смея се, че един ден ще съм от онези баби, които стоят по пейките. Но какво ли си мислят те? Може би се вглеждат в далечината и си спомнят за онзи мъж, който е накрал сърцето им да остане младо и да се надява на чудо. Онзи мъж, за когото написах тези думи.

И ако животът наистина има смисъл, ти, мила, никога повече няма да го изпиташ. Не първият път, не дори вторият. Онзи, който те разкъса и направи така, че да го виждаш във всяка улична табела, във всяка капка дъжд.

Не можеш да обичаш повече? Тогава, мила моя...ти си обичала така, както аз.