Защо чак сега ли? Минаха дни.. или седмици. Преди години написах нещо такова. И тогава беше трудно, но бързо казах "сбогом". Написах го, изтръгнах го, затворих страницата. Заболя и продължих. Сега е трудно и спирам на всяка дума, защото нещо се откъсна от мен и се къса малко по малко, докато го приема напълно. Това е моят опит да схвана, че повече те няма. Представяш ли си как ми казваш ти за последен път "довиждане, свиньо, до Събота" и се засмиваш с все сила? После пропускаме Съботата и за нас вече няма други дни. Както винаги, Веселине, много сме зле.

***

Рано сутринта, към 5:00, някъде около тази пролет, когато всякаква логика и количество алкхол ми казваха да се прибирам, ние слязохме от таксито. Аз с любовните си драми, той с нова сила за живота. Тъкмо приключил с един кофти етап. И двамата тъкмо прохождахме за това как да живеем след бурята. Купоните и безсмислието на него му бяха дошли в повече, на мен май всичко.

Казах му довиждане, но той не искаше да си ходи- не защото имаше нужда от мен, а защото аз имах нужда от него. Пияни хора. Леко облечени, навън беше 10 градуса, а ние седнахме пред фризьорския салон, понеже на кой да му хрумне, че в нас е топло и има чай. Аз опънах подутите си крака на стъплата, а той изпуфтя и каза: "Александро, не си струва, ма! Не си струва да цивриш." Как и за какво сме говорили 2 часа и половина помня добре, но ще запазя същинското за себе си. Как това весело човече се оказа мъдър човек също помня. Как този любим мой идиот остави маската на стъпалата пред вкъщи и си призна какво е всъщност да си клоун за онези, които искат да си клоун за тях. Когато ти всъщност не си. От сълзи, аз стигнах до смях. Разказвахме си със жажда за пропуснатото време, за безсмилените си животи и взаимотношения, за неоценените жестове и за прекрасните хора, които...е, все още ни търпят.

На тръгване аз се обърнах няколко пъти да видя дали е добре. Той вървеше бодро към тях- ПЕШ! Защото е ненормален, ето затова.

Не беше последния път, в който го видях, но с този път ще го запомня.

***

Животът на някои хора е празник. Поне другите си мислят така, когато ги гледат по снимки и слушат за безумните им преживавания. А тези хора носят най-големите товари и в същото време най-голямото успокоение в душите ни. Защото кой би те разбрал така добре като някой толкова счупен като теб и в същото време с душа, цял космос? Най-повредените хора са тези, които най-много разбират колко е крехко щастието и как се изплъзва. Да срещнеш някой като него е като шамар, да разбереш, че всъщност няма нищо нерешимо, докато си тук и дишаш.

Ето, garbage-pig, дърпам тиксото. Доста още време ще се оглеждам за теб на масата и ще посягам да ти се обадя. Ти знаеш добре колко съм проста и колко бавно схващам. То е ясно къде ще се видим, ама ми се живее още. Ще живеем колкото може по-искрено, по малко всеки ден и за теб. И ме е яд, че не мога да го напиша по-хубаво, защото в мен, макар и тъжно, всичко това, което казвам е по една сълза и по една усмивка едновременно.