Колко странно нещо е животът. Мислиш, че времето лекува. Така са ти казали и ти си живееш спокойно с тази мисъл. Времето наистина трие лица, подробности..например къде си е държал чорапите. Или името на баба му. Но никое време не трие чувствата, миризмата и усмивките.

 

Та исках да ти кажа: Все още те обчам.

Аз съм от онези хора, които си мислиш, че са те забравили. Ти не си конкретен човек, въпреки, че в момента около 56 “приятели” във ФБ са убедени, че това е точно за тях. Може би е, може би не е. Ти смяташ, че отдавна съм те забравила..е, не се обаждам, не търся обикновени разговори с теб да те питам “Как си?”. А ти да кажеш “Добре”, докато сестрата в отделенито ти маха шевовете от тежката операция. Или докато си легнал на пода и плачеш, защото много неща не са наред.

 

 

Не съм от тези хора, които ще идват на задължителното съботно кафе, защото така повелява следобедната скука, или ще се радват всеки път, когато напишеш някоя тъпотия за това как си преосмислил живота си и от добър и свестен човек рязко си решил да станеш боклук. Няма да съм там, но проверявам как си. Без да знаеш, аз вече съм научила къде си бил, колко си се усмихвал и колко си се разочаровал. Откъде ли? Просто знам, защото може би не помниш, но аз те познавам. Малките фрагменти разказват историята ти на мен и дори да мислиш, че никой не е разбрал какво си имал предвид с онази песен, или с онази картинка, или пък с онази замечтана снимка от някой плаж- аз знам.

Няма да съм там, ако не ме поканиш. В нито един важен момент от живота ти. Няма да прегърна дете ти, или да целуна бузата ти, когато станеш на 60 и вече не може небрежно да разправяш, че си свежарка. Бих ти подала възглавница да се подпреш, защото сме дърти и всичко ни боли. И по-добре, защото ако нищо не те боли, да знаеш, че си умрял... Но ще гледам като уредник на тетаър, без билет, живота ти. Защото, когато обичаш, то е завинаги. Променя се, не е същото, но не минава. И нима има някой луд, който да е излекувал спомените? Как е целувал някого, или как сте си лакирали ноктите заедно и сте яли солети с катък..просто ей така.

Ако не ме поканиш, аз няма да съм там.

 

Но ако един ден ми се обадиш, когато мислиш, че само аз ще имам решене на някоя дилема. Или просто искаш някой да те прегърне в 3:00, защото си сам…аз ще съм този човек. И няма да се замисля за миг дали го заслужаваш, защото всички залсужаваме да ни обичат тези, които са ни заобичали. Аз отдавна съм ти простила. Не чакай да видиш снимката ми по новините, за паднал над океана самолет. Не чакай да чуеш, че вече ме няма, а ме обичай тайничко всеки ден както аз теб. Защото то е завинаги- към приятелите, към любимите, към роднините. Да чакаш удобен случай е като да чакаш динозавър. Или ще го видиш, или не.

 

И помни: всеки те иска само за себе си и ще стори чудеса от егоизъм, за да те държи близо. Желая ти поне още 5, които ще те обичат, дори когато забравят подробностите за теб, а остане само същността. Онова чувство на трепет, когато те видят да слизаш с три пазарски чанти и посивели коси някъде в годините.

 

Това е.